Илюстрация на Gérard DuBois
Ти си средностатистически българин. Смяташ, че по сложни за теб теми можеш сам да прецениш кое е правилното решение. Избрал си хора в Народното събрание, които като че ли и те смятат, че всеки може сам да си прецени. Или просто по популистки те залъгват, задоволявайки неистовото ти желание да „преценяш“ сам.
Каквато и да е причината, никой от тях не се обявява за твърди решения. Дори и най-разумните сред тях всеки ден повтарят правилните действия, но държат да отбележат, че всеки трябва сам да стигне до тях напълно пожелателно чрез правилната „информационна кампания“. Тази фраза бе толкова повтаряна през последната година, че с интервютата на политиците може да се оформи забавна игра за пиене: пиеш всеки път, когато интервюираният политик повтори „информационна кампания“.
Имам лоша новина за теб и за твоите политици. Науката не е съгласна с вас. Проведени са хиляди експерименти и проучвания, които показват, че никога не преценяваме сами.
Но нека обърнем внимание на фрапантното
Вече близо година и половина политиците ни предлагат информацията като някакво магическо решение на сложния проблем, наречен пандемия. Ще дойде „правилната“ информационна кампания, ще цъфнем и ще вържем.
Фактите
От четири информационни кампании за четирите вълни на Ковид-19 досега, последните три от тях се оказаха катастрофални и ни пращаха все повече на дъното на Европа – в буквален и преносен смисъл.
Причината за успеха на първата е, че за разлика от другите тя не беше пусната сама на произвола, а заедно с нея се взимаха и някои твърди решения – изборите бяха все още далече. Все още имаше достатъчно доверие в авторитета и институциите, хората излизаха на терасите да подкрепят лекарите, а най-разпространената конспиративна теория беше, че Ковид-19 няма. Просто защото наистина почти нямаше, благодарение на противоепидемичните мерки. До май месец 2020 г. България беше в топ 5 на най-добре справящите се с пандемията държави в ЕС.
Какво се обърка?
Изведнъж, 112-ото място по свобода на словото се отприщи и започна да твори с пълни обороти.

Изборите вече бяха започнали да наближават.
112-ото място даваше все повече национална трибуна на хора, които искаха да бъдат чути на всяка цена. В тази цена те включваха и истината. Нямаше време, а трябваше да станат политици възможно най-бързо. Успяха. По-късно истината започна да се продава и жертва за политически цели от всеки политик.
С наближаването на изборите рязко нарасна и политическото разделение на обществото. Политиците създадоха фалшива дихотомия със смъртоносни последици: или си с настоящата (тогава) власт и признаваш фактите за пандемията, или си от новите и имаш някакво друго мнение по въпроса. Може да е всякакво, просто да е различно от това на властта. Беше създадено чувството, че има различни мнения относно фактите. Или, казано по друг начин, лъжата беше представяна като просто още едно мнение.
Нито тогавашната власт, нито другите политици се интересуваха от това стечение на обстоятелствата. Те се интересуваха единствено от политически дивиденти. Така оставиха спиралата от дезинформация да се разплете свободно с оправданието, че трябва да има свобода на словото, пък било то и на 112-о място.
Регулации срещу дезинформацията липсваха. Контрол върху мерките нямаше. Никой не спазваше мерки. На фона на всичко това започнаха протести срещу властта, които в немалка част се обръщаха и срещу мерките. Как може да протестираш срещу нещо, което на практика не се спазва и го няма – това вече е мистерия.

Видно бе, че под натиска на протестиращите властта непрекъснато се нагаждаше. Краищата вече бяха изпуснати. Всичко постепенно се превърна в „доброволно“, а с приближаването до изборите все повече ставаше безумно да се говори за твърди мерки от когото и да е политик. В предизборна кампания суровата истина не носи избиратели.
Ние сме „най-свободните“
Последиците от горесъздадените обстоятелства продължиха и се задълбочиха още повече в 2021. През изминалата година се смениха три правителства, които изцяло заложиха на доброволното самопреценяне от всеки гражданин относно кое е най-правилно за обществото.
Задължителни мерки и ваксинация нямаше. Дори и някои от тях сега вече да са такива, то контрол липсва, което на практика означава, че ги няма. Както правителството, така и населението радушно и всеобщо възприе това за „свобода“. Внезапно се превърнахме в най-свободолюбивия народ на света. Макар световните индекси за свобода въобще да не са съгласни с това твърдение.
Индексът на човешка свобода например, който включва редица фактори като качество на живот, човешки права, сигурност, свобода на изказ, информация, търговия и пр. отрежда първото място на Нова Зеландия за 2021-а година.
Нова Зеландия, правителството на която се обяви преди 2 месеца за ваксинация на над 90% от населението или в противен случай локдауни до дупка. Няма средно. И наистина, там през цялата пандемия мерките са твърди и безапелационни.
Умрелите от Ковид-19 в Нова Зеландия се броят на пръстите на ръката, а в България жертвите на пандемията могат да съставят населението на цял град. Дали новозеландците са по-глупави от нас, имат по-малък достъп до информация от нас, или като цяло са по-малко свободни? Индексът на човешката свобода дава отговор на въпроса, като ни отрежда с цели 36 места по-назад от тях.
Индексът на икономическата свобода е друг индекс, който макар и със значително по-ограничена стойност за свободата, ни носи важна информация за нея (повече от какво всеки сам си е преценил дали е свобода, или не). Той отрежда първото място на Сингапур – държава, която съвсем скоро обяви, че неваксинираните сами ще си заплащат лечението при боледуване от Ковид-19. Дали гражданите на Сингапур са по-глупави от нас, или пък са по-малко финансово независими? Индексът на икономическа свобода дава отговор на въпроса, като ни отрежда далечното от тях 35-о място.
Информационната кампания ще ни спаси
Въпреки че практиките на най-свободните държави са коренно различни, всеобщо приетият за свободата наратив в България от политици и население продължава да е същият. Той се изразява в „логиката“, че колкото по-малко противоепидемични мерки спазваш по време на пандемия, толкова по-свободен си. Гениално, нали? А политиците продължават да твърдят, че едва ли не, единственото необходимо спасение е „правилната“ информационна кампания.
На фона на това, че живеем в 21 век, ерата на интернет, наричана неслучайно още информационната ера, на фона на това, че днес разполагаме с информация повече от всеки друг период на човечеството – да, точно на този фон политиците ни твърдят, че информацията не ни стига. Ако ни стигаше, видиш ли, всяко правилно решение ще се вземе от само себе си, изцяло доброжелателно и с кеф.
Ако вие сте политик и разсъждавате по този начин, време е да свалите розовите очила. Да бяхме страна, в която няма достъп до интернет, може би вашите разсъждения щяха да са по-валидни. Но ние сме страна, в която 83.5% от домакинствата разполагат със свободен достъп до интернет и съответно всякаква информация. Още по-лошо, ако сте политик и сте наясно с този факт, но продължавате да твърдите, че магическото решение на пандемията е някаква информационна кампания. Стига вече. Предизборната кампания мина.
Истината
Това, което всъщност политиците крият зад непрекъснатото натрапване, че ни липсва информация е тоталната липса от тяхна страна на държавничество и политическа воля.
Страхуват се от предприемане на твърди и безапелационни действия. Страхуват се най-вече от политическото изгнание, което биха могли да си причинят с тях. Заради условията, които самите те си създадоха, когато не прерязваха пипалата на дезинформацията и безотговорността навреме. А някои от тях дори активно ги спускаха. Затова сега най-удобно е за тях всеки сам да си „преценя“ и да лансират този човешки мор като някаква висша форма на свободолюбие.

По въпроса защо никога не преценяваме сами
Фактите почти винаги не променят мнението ни. Този факт сам по себе си е доказан в хиляди експерименти и проучвания. Способността на човека да проявява разум във всяка ситуация е в най-добрия случай надценена.
Еволюционен аспект
Убежденията и мнението на човек се формират много повече на базата на това към коя група иска да се причисли. Когато тази група е мнозинство, когато тази група е пасивната част от обществото, когато тя изповядва инерцията като правилно решение – по-лесно е просто да застанеш на тяхна страна.
Присъединяването към по-голямата група винаги е имало еволюционни ползи в нашето праисторическо минало. По-голямата група е означавала по-голям шанс за оцеляване във всякакви човешки конфликти и катастрофи.
Днес, когато неваксинираните са по-голямата група в България, това интуитивно или пасивно решение да останем част от тях, което някога в праисторията ни може да е имало еволюционни ползи, сега парадоксално има само еволюционни вреди. Не е случайно честото споменаване на естествения отбор, когато се заформи спор по темата за ваксините.

На помощ за разрешаването на тези парадокси ни идва съзнанието.
Съзнанието е резултат на милиони години еволюция. То обаче се появява на много по-късен етап от подсъзнателните процеси, благодарение на които ние развиваме т.нар. интуиция. Съзнанието се е появило, за да оцеляваме, отсявайки опасните практики, към които иначе интуицията би ни насочила.
Интуиция е например подсъзнателната и непрекъсната нужда от висококалорична храна. Интуиция е да виждаш, че земята под теб е плоска и да твърдиш, че Земята е плоска, както са го правили редица древни цивилизации. Интуиция е и да разчиташ на първичните си инстинкти като групирането и пасивността. Две характеристики, които биха могли перфектно да опишат групата на неваксинираните в България.
Разумът е точно обратното. Разумът е да имаш съзнанието, че в тези случаи интуицията ти играе лоша шега.
Всеки ден имаш нужда от висококалорична храна. Без въобще да мислиш, задоволяваш тази нужда – като домашно животно, на което постоянно му се сервира храна. Не след дълго, започваш да имаш проблеми с телесното тегло. Интуицията ти в случая е лош съветник.
Уви, за разлика от интуицията, разумът не е пасивен. Изискват се усилия, за да се прояви. Ето защо мнозина от нас стигат само до интуицията си по редица въпроси. А ерата на интернет е перфектният момент, в който да споделиш интуицията си и да намериш много съмишленици. Никога не е било по-лесно да се групираш.
Експериментите
По въпроса за пасивността на помощ ни идва един експеримент, който се провежда непрекъснато в реални условия:
Донорството на органи е световен проблем. Милиони хора са включени в дълги списъци за изчакване на орган. По тази причина редица напреднали държави са предприели хитър подход, чрез който да увеличат донорството. Постигат го с впечатляващи мащаби. Подходът е сравнително прост: направили са дарението на органи след смъртта като нещо, което се случва по подразбиране. Органите на починалия няма да се дарят само ако има изричен отказ от близък на починалия. Във всички други държави опцията по подразбиране е обратната – дарението се случва само след съгласието на близък.
Впечатляващо е какви резултати може да постигне пасивната опция. Германия, Великобритания и САЩ действат по конвенционалния път на донорство. В Германия процентът на съгласие за даряване на органи след смъртта е 12%. Обратно, най-близката до нея Австрия, има процент на съгласие от 99.98%. Австрия и Белгия са световни лидери в трансплантациите на органи по тази единствена причина, че са сменили опцията по подразбиране.

Кой преценява в този случай? Всеки сам си е преценил или опцията по подразбиране преценява вместо него?
Не е важна истината
През 1975 г. изследователи от Станфорд канят група студенти да участват в проучване относно самоубийството. Представени са им двойка писма като написани преди самоубийство. Във всяка двойка писма обаче, едното е написано от случаен човек, който не се е самоубил. Студентите са помолени да разграничат истинските писма от фалшивите. Някои студенти са счели, че имат талант в тази работа – казали са им, че 24 от 25 двойки са разпознали успешно. Други открили, че не им се отдава, казали са им, че са познали малко писма.
Както често се случва в психологическите експерименти обаче, сюжетът е измислен. Въпреки че половината от писмата са истински – получени от съдебната служба на окръг Лос Анджелис – оценките, които студентите са получили, са изцяло фиктивни. Студентите, на които им е казвано, че почти винаги са прави, не са познавали повече от тези, на които им е казвано, че предимно грешат.
Във втората фаза на изследването измамата е разкрита. На студентите е казано, че истинската цел на експеримента е да оценят реакциите им, когато им казват, че са прави или грешат (оказва се, че това също е измама).
Накрая студентите са помолени сами да преценят колко самоубийствени бележки всъщност са категоризирали правилно и колко смятат, че един средностатистически студент би преценил по този начин. В този момент се случва нещо любопитно.
Студентите в групата с висок резултат смятат, че всъщност са се справили доста добре – значително по-добре от средния студент – въпреки че, както току-що им е било разкрито, нямат никакви основания да вярват в това. Обратно – тези, които са били разпределени в групата с нисък резултат, смятат, че са се справили значително по-зле от средния студент – заключение, което е също толкова неоснователно. Двете групи студенти са се справили еднакво.
Кой преценява правилно в този случай? Всеки от студентите сам си е преценил или изследователите, които знаят истинския резултат?
Това не е единственият експеримент в университета от този тип. Станфордските изследвания в тази ниша стават известни. Фактът, че хората не се интересуват от истината в такива случаи, бил шокиращ. Вече не е. Хиляди последващи експерименти потвърждават и доразвиват това откритие.
Надценяваме това, което притежаваме
В университета Дюк получаването на билети за баскетболни мачове е, меко казано, изпитание. Студентите лагеруват с дни пред стадиона само за да участват в лотария за билети.
Преди лотарията те са доста хомогенна група. Всички те имат еднакъв шанс да спечелят билет и всички са работили еднакво усилено за този шанс, така че към този момент вероятно всички те оценяват билетите приблизително еднакво. И все пак, веднага след като лотарията приключи, студентите се разделят на две групи – тези, които са спечелили билети и тези, които не са.
Проучване показва, че това напълно произволно разделение всъщност оказва значително влияние върху оценката на билетите: студентите, спечелили билети, отказват да ги продадат за по-малко от 2400 долара, докато тези, които не са спечелили билети, няма да платят повече от 170 долара за тях. Откъде се появява тази впечатляваща разлика?
Хората се фокусират непропорционално върху това, което губят: за продавача на билета това са нещата, които ще изживее с билета, но за купувача това са всички други неща, които биха могли да се изживеят с парите. И двамата преценят, че това, с което се разделят, е по-ценно от това, което получават.
Кой преценява правилно в случая? Всеки сам си е преценил правилно или учените, провели експеримента?
Интересното е, че същият ефект се отнася и за мненията:
Ако сте инвестирали много време и усилия в отстояване на мнение, ставате упорити, защото чувствате по-силно, че притежавате мнението и отказвате да се разделите с него.
Групово мислене
Всички обичаме да си мислим, че сме разумни хора и можем да преценяваме сами. Повечето от нас дори са уверени, че ние, за разлика от всички други, сме свободни от пристрастия. Но кои точно сме „ние“? Поставянето ни в рамките на ние, внезапно оформя и друга група от хора, които не са от нас – те.
Редица изследвания доказват, че асоциирането ни с дадена група влияе на нашето възприятие на дълбоко подсъзнателно ниво. Това се случва, дори и ако участниците в експериментите принадлежат към групи, създадени въз основа на напълно случайни и безсмислени критерии.
Едно класическо проучване, илюстриращо силата на тази склонност, е експериментът Robbers Cave, проведен от Музафер Шериф. В този експеримент 22 момчета са закарани в някаква имитация на летен лагер и са разделени на два отбора на случаен принцип – Eagles и Rattles. Преди това да се случи, те са деца със сходни разбирания, еднакво приятелски и неприятелски настроени един към друг.
По време на експеримента обаче отборите им биват напълно разделени и си взаимодействат само когато се състезават в различни дейности. С течение на времето напрежението между двата отбора постепенно нараства и в крайна сметка ескалира до такава степен, че се стига дори до насилие. Изследването на Шериф често се разглежда като демонстрация как груповата идентичност може да е основополагаща за конфликти.
Интересно откритие от експеримента е, че груповият фаворитизъм се проявява у хората от много ранна възраст. Дори децата на 3-годишна възраст проявяват предпочитания към своята група, каквато и да е тя. Изследванията при възрастни и при малко по-големи деца (както експеримента по-горе е с 11-годишни) също показват такова групово предпочитание, независимо дали групата е съставена въз основа на нещо смислено, или на напълно случаен принцип.
Експериментите, които следват тази основна схема, известна като парадигма на минималната група (MGP), се повтарят отново и отново, демонстрирайки, че фаворитизмът, който хората проявяват към собствената си група, не е необходимо да се основава на нещо вярно, значимо или разумно. Често фаворизираните разбирания и убеждения в рамките на групата надхвърлят положителните групови ефекти до такава степен, че могат да се превърнат и във вреда.
Ерата на интернет ни позволява да се групираме повече от всякога. В интернет винаги ще намерим съмишленици, дори и за най-радикалните си мисли и идеи. Ето защо точно в 21 век се състоя възраждането на идеята, че Земята е плоска.
Групирането и пасивността са двата първобитни инстинкта от интуицията ни, които се оказаха фатални за разума по отношение на ваксините. Когато състоянието ни по подразбиране е да сме неваксинирани, а с това групата на неваксинираните е по-голяма и влиятелна още от самото начало, дали наистина си преценяваме сами да сме част от нея? Или просто тези „автоматични“ условия преценяват вместо нас?
Дали размишляваме достатъчно, преди да останем в това пасивно състояние? Или може би преценяваме сами също толкова, колкото и близките на донорите на органи в Австрия?
Не преценяваме сами дори когато си купуваме вафла
Забавно е, защото е вярно. Колко бихте искали да си платите за вафлата, която си харесахте от щанда на магазина? Имате ли предварителни цени в главата си? Запознайте се с ефекта на котвата.
Изследванията показват, че вместо да правим някакъв дълъг и обстоен анализ на търсенето и предлагането на вафли и сами да си преценим на базата на него, ние всъщност сме склонни да разчитаме на едно изключително странно психологическо явление. Интуитивно очакваме цените да бъдат съгласувани. Още по-лошо – често използваме не коя да е, а най-първо срещната сума като котва за определяне на „разумна“ цена при бъдещите ни покупки.
Например: когато нов смартфон излезе на пазара и не знаем колко струва. Ако първата цена, която чуем, е 1200 лв., тогава очакваме бъдещите цени да бъдат съгласувани с тази сума. Следователно сделка за 800 лв. вероятно ще звучи като кражба, докато офертите от 1400 лв. ще звучат по-скоро неизгодно.
Пробвайте този експеримент: когато се пазарите следващия път, предложете начална ниска цена на търговеца, може и много по-ниска, отколкото сте склонни да дадете. Или обратното: ако вие сте търговецът, сложете по-висока цена, отколкото цената, за която сте склонни да продадете дадения артикул. Резултатът със сигурност ще ви хареса.
Но сами ли ще си преценят в случая „жертвите“ ви, или вие ще прецените вместо тях, без дори да се осъзнаят?
За да не продължа до безкрайност да цитирам още от хилядите експерименти, които са известни на изследователите в областта на психологията и невронауките, бих ви препоръчал книгите, от които ги цитирам: Предвидимо ирационални на психолога проф. Дан Ариели, Мисленето на Нобеловия лауреат проф. Даниел Канеман, както и Вярващият мозък на невроучения Майкъл Шърмър. Препоръчвам ги и на всички политици, на които им предстоят важни решения – особено относно пандемията.
Изводи
Човек никога не преценя сам. Фактите не са достатъчни да променят убежденията и поведението на когото и да е.
Политиците трябва да спрат да повтарят мантрата с информационната кампания и да започнат да действат. За да не се провалят за четвърти пореден път, те ще трябва да проявят държавничество и политическа воля. Да наложат необходимите мерки твърдо и безапелационно. Нима най-свободните държави са по-малко свободни от нас, като прилагат адекватни противоепидемични мерки и контрол? Като не оставят всеки сам да си преценя?
Сами ли преценявате дали да спрете на червено, или законът преценява вместо вас? Сами ли преценявате да имате лична карта, или без нея ще сте никой? Сами ли преценихте да си сложите задължителния имунизационен календар от ваксини, или някой друг го направи вместо вас?
Нима превръщането на ваксинацията в задължителна или затварянето на икономиката за 2 седмици, са по-нецивилизовани, несвободни и страшни от предотвратимата загуба на населението на цял град? Нима е по-важно всеки сам да си преценя по въпрос, по който той доказано не може да си прецени и затова от десетилетия съществуват задължителни ваксинации за редица инфекциозни болести, благодарение на които същите са тотално ирадикирани или са на прага да бъдат изкоренени?
Оставете важните решения на научните данни, получени в строго контролирани за човешки фактор условия.
Защото, както видяхме, човекът може да е дълбоко ирационален при взимането на повечето ежедневни решения. От решението каква цена да искаме за билета си, през затруднението да ядем по-малко калорични храни, до самопреценката дали да се ваксинираме, или не, когато имаме тази възможност, нашият избор и поведение се ръководят най-вече от интуицията, която може да е стряскащо ирационална.
Добрата новина е, че не е нужно да бъдем безпомощни жертви: чрез разум, наука и бдителност можем да се опитаме да избегнем ирационалността и да действаме дългосрочно в наш най-добър интерес. Затова еволюцията ни е дарила със съзнание. За да го използваме и да оцеляваме.
Източници: връзки в статията
Грешната форма „преценям“ е умишлено използвана в заглавието и неколкократно в статията.
Споменаване: България е близо 40 места по-назад от Австралия по свобода