free aloha interracial teen sucking black stepdads cock.

tubegalore

Три години от моя живот

напушеняк

Разказ на Мартин Кънчев, написан като отговор на въпрос от неговата любима.

Предговор

Това е първият ми предговор, затова ще помоля за търпение. Чувал съм, че предговорът трябва да запознае читателя с историята и да говори за автора, съответно ще дам кратко обянение за обстоятелствата, които доведоха до създаването на този разказ.

Спомняш ли си, че ме попита какво прaвя по цял ден? Миналата седмица, когато бяхме в колата по път за писателската среща? Така и не ти отговорих. Може би, би било по-правилно да кажа, че не можех да ти отговоря защото… защото ми е трудно да говоря по темата, а и съзнанието ми се замъглява, когато съм около теб.

Но идеята да те оставя с впечатлението, че не съм направил нищо, не ми хареса, затова реших да изложа какво се случи през трите години, в които не се бяхме виждали.

1: Mинало

Пуша трева вече много години. Първият ми път беше, когато бях на около шестнадесет. Като човек, презиращ вкуса на алкохола във всичките му форми, бях естествено привлечен към нея. Все пак, тревата не носи със себе си ужасните последици от употребата на алкохол… или поне така си мислех.

Нека бъдем реалисти, ефектът на марихуаната е толкова по-добър от това, което предлага алкохолът, че сравнението е изначално нечестно. Ако алкохолът може да ти помогне да се отпуснеш, да изтрие задръжките и да те накара да танцуваш пред непознати, то това е детска игра в сравнение с ефекта на марихуаната.

Мери те смазва.

Тя ще те вкара в лудо приключение, изпълнено с диви завои и непредвидими обрати. От нея ще те хване параноя; тя ще те доведе до екстаз. Но най-важното е, че ще залее ума ти с нови идеи. Е, поне на мен така ми действа.

Всеки път, когато направя първата дръпка и пукотът на изгарящи листчета се смеси с тежкия, но странно примамлив вкус на дим, умът ми избухва. И докато се отпускам все по-дълбоко в нейната прегръдка и приливът на идеи помита нормалните ми мисли, се чувствам свободен. Свободен да изследвам вътрешното си пространство, свободен да анализирам всяка концепция, свободен от предразсъдъци. Това чувство ме накара да се влюбя в нея.

Като тийнейджър, търсещ мястото си в обществото, търсещ приятели и група хора, които биха ме приели, Мери сякаш предлагаше перфектното решение. В детския ми ум пушенето на поста щеше да отваря врати за мен. Но така и не се замислих, че там, където една се отвори, друга ще се затвори. В тези ранни години бях обсебен. Приех Мери и начина на живот, който я съпътства. Започнах да се обличам подобаващо, слушах музиката, която всеки друг, който пушеше, сякаш слушаше, дори възприех начина на мислене на приятелите ми напушалки. Знаеш: да го духа полицията, легализирай марихуаната и прочее.

Накратко, превърнах се в класически напушеняк. Бях едва на двадесет, но твърдо решен да продължа да пуша до последния си ден. Всъщност перспективата не ме плашеше, защото бях убеден, че ще бъда доволен от себе си, ако продължа успешно да балансирам между финансова независимост и целодневна напушеност.

Както казва Тупак в известната си песен:

High ‘Til I Die
Loced Til they smoke me
The Shit don’t stop
Til my casket drop

И ми се получаваше. Намерих си работа на пълен работен ден, a заплащането беше достатъчно, за да покриe разходите ми. Но не разбирах защо хората около мен бяха толкова амбициозни. Аз ли бях късметлия? Дали бях постигнал целта в живота си преди всички останали?

Пет години по-късно нещата започнаха да излизат извън контрол. Все още успявах да покрия разходите си, едвам. Но трябваше да напасвам бюджета си, ако исках да задоволя нарастващата си жажда за трева. Предполагам, че пушенето на няколко грама всеки ден беше повишило толерантността ми и единственият начин да остана напушен по цял ден беше да увелича количеството, което употребявах. Консумацията ми достигна пет грама на всеки два дни – количество, което ми позволяваше да пуша бабана от бабана.

За да вляза в бюджета, спрях да купувам нормална храна. Започнах да избирам по-евтините марки и намалих общото количество. Помислих си, че това няма да е проблем, пък и ако продължавах така най-накрая щях да сваля няколкото килограма които бях качил като дете – преди да се интересувам от момичета и външния ми вид. Бях безнадежден случай.

2: Промяна

Дълго време нямаше промяна. Справях се успешно, винаги разчитайки на зеленото светило, което вярвах, ще продължи да ми показва правилния път.

Докато един ден баща ми не загуби бизнеса си. Производствената сграда – тогава той ръководеше фабрика за дървени въглища – се срути след тежка снежна буря.

Банката не се съгласи да му предостави повече пари, а застрахователната компания намери вратичка в договора, който бяха подписали и отказа да плати за щетите. Без достатъчно капитал да възстанови сградата, той беше принуден да заведе фалит. Така семейството загуби къщата. Скоро след това и апартаментът ни си отиде с нея.

За мен това беше най-лошата възможна развръзка. До този момент наивно си бях представял, че един ден ще ги наследя. Планът беше да отдам двете под наем. Щях да си взема малък апартамент и да използвам доходите от двата наема, за да покривам разходите си. Щях да се пенсионирам рано.

Но реалността беше определила друг път за мен.

Останали без дом и в тежко финансово положение, родителите ми се обърнаха към мен за помощ. Помолиха ме да взема заем и да им дам парите, за да могат отново да стъпят на крака.

Съгласих се, разбира се.

Но както можеш да си представиш това допълнение към разходите ми не се съчета добре с вече натоварения бюджет. За щастие, успях да осигуря повече от това, което мама и татко поискаха, така че за няколко месеца имах начин да плащам сметките. Тогава все още живеех сам в апартамент под наем, но решихме, че да живеем заедно би било по-смислено, тъй като общите ни разходи биха спаднали.

Все още напушеняк, но сега живеещ с родителите си, беше мой дълг да поддържам семейсвтото, докато родителите ми си намерят работа. Този период ще запомня като най-страшен. Постоянно си представях какво би се случило, когато парите неизбежно свършат.

Тогава разбрах защо човек не може да живее от заплата до заплата. Какво се случва, ако някой се разболее или когато колата се нуждае от ремонт? Аз вече използвах допълнително получените пари от банката, за да покривам разходите си, а сумата намаляваше с всеки изминал месец.

Нещо в мен се пробуди.

Дълбока омраза към тревата или по-скоро към неспособността ми да се контролирам. Мразех идеята, че в момент на нужда, първия път когато моите родители бяха потърсили помощ от мен, а не обратното, аз поставях моите себични желания на преден план.

Иска ми се да кажа, че това беше достатъчно, че тази омраза ме подтикна да спра, но открих, че щом направех опит, в мен се надигаше неудържим порив – порив неподвластен на разумни доводи.

Затова продължих да пуша.

Съвестта ми обаче не ме оставяше на мира. Докато бях напушен, гневни мисли не спираха да се въртят в главата ми. Псувах се, че съм толкова слаб. За първи път, откакто бях тиинейджър, бях принуден да преосмисля изборите си.

В крайна сметка се стигна до това – реших, че вече не бях доволен с мечтата си. Да бъда финансово независим, докато пуша трева по цял ден, изведнъж звучеше като най-празната цел, която човек би могъл да си постави. Исках да променя живота си. И за да успея, трябваше да спра да пуша.

Същевременно, една стара идея, нещо което бях заровил дълбоко в себе си, се надигна. Реших че ще стана писател—и то успешен.

Първоначалният стрес от риска да разочаровам родителите си, омразата към едното нещо, което мислех че изпълва живота ми със смисъл, и всичките позитивни емоции от имането на истинска цел— всички те ми помогнаха да се справя с няколкото дни интензивен физически дискомфорт.

Беше смешно. Никога не си бях представял, че на тялото ми ще му трябва само мизерна седмица, за да свикне. Слава Богу, че не бях избрал кокаин или хероин. Не се появиха досадни странични ефекти; Единствената разлика беше, че започнах да сънувам осъзнато. Но всъщност ми харесваше да си лягам знаейки, че ще бъда част от фантастична история, любезно предоставена от мозъка ми. Навярно си чувала, че хората, които са напушени, не сънуват, а напушеняци като мен не са имали сън от години.

И така действах в продължение на пет месеца. Пишех глава след глава, публикувах ги в CC (сайт за критики) и се смеех на авторите, които се оплакваха от писателски блокаж. Писателски блокаж? ХА! Това нямаше как да ми се случи. Та аз написах три глави за три часа първия път, когато седнах да пиша.

3: По наклонената плоскост

И така стигнах до средата на моята история. И колкото и да се опитвах, не можех да продължа да пиша. Тогава старата приятелка ме посети. От нищото отново започнах да жадувам за трева.

Беше петък и си помислих—е то ще е само веднъж, така и така не мога да пиша, а пък и ми е скучно. Колко зле би могло да бъде? Въпреки всичко случило се досега, все още вярвах, че в живота ми има място за Мери.

Затова реших да си направя експеримент. Този път щях да упражнявам волята си и нямаше да се поддам на импулса.

НАЙ-ГОЛЯМАТА ГРЕШКА, EVER!

Естествено, не можах да се контролирам и в рамките на няколко седмици се върнах там, откъдето бях започнал. Пушех по пет грама на всеки два дни и бях смазан, апатичен, невдъхновен, мързелив, сънен—безсилен.

Така прекарах следващите 5 месеца. Успешно похарчих всичките пари, които бях спестил в краткия си период на въздържание.

4: Възкръсванe от пепелта

Преди около месец-два парите ми свършиха, а и не бях писал от половин година.

Докато си чилвах на стола с бабана в ръка, чух глас. И не, Иисус не ми проговори. За атеист като мен това никога не е било вариант. Също така, да го наричам глас звучи лудо. Но беше странно, чух себе си като малко дете.

Чух гласа само веднъж—един плах писък. Ако не се бях концентрирал върху личното си вътрешно пространство, щях да го пропусна със сигурност. „Моля те, спри!“ – каза гласът.

Това беше. Знам, че хората си представят друго, когато чуят за просветление, но тези две думи бяха достатъчни за мен. Те ме ужасиха. Предполагам, че ги приех като признание, че изпускам контрола върху живота си, и още по-зле, че сам се бях забъркал в тази каша.

Затова се опитах да спра. И беше трудно. Провалих се цели три пъти, винаги обещавайки си, че този спейс ще бъде последният, че финансите ми могат да понесат още едно посещение при дилъра.

В крайна сметка изтрих телефоните на двамата, от които си купувах трева. Не очаквах това да проработи – мислех, че ако моите пориви са толкова силни, ще се принудя да се свържа с тях по фейсбук или да намеря номерата им по някакъв друг начин.

Вместо това, този прост жест ми позволи да се контролирам. Е, това и няколкото удара зад врата, които използвах, за да извадя мозъка си от „намери начин да си купиш поста“ режим. Отново, няколко дни по-късно, желанието да пуша изчезна.

От около месец не съм пушил. Искам да кажа, че този път ще се справя без проблем, но вече знам, че това, което водя е война, а не просто битка.

Моят нарко-аз е все още някъде в мен, дебнещ за подходящ момент. Все още опасни мисли минават през главата ми, когато се почувствам щастлив или когато реша някой проблем. Мозъкът ми, след толкова години злоупотреба, се е научил да свързва добрите чувства с тревата. Но засега успявам да се противопоставя на порива. И смятам да продължа да го правя!

5: Настояще

Въпреки че все още не съм написал следващата глава на „Професорът“ (първият ми роман), преди няколко дни отидох на писателска среща и участвах в упражнение за писане. Почувствах се страхотно! Бях себе си отново. Усетих как думите се изливат от писалката ми и, въпреки че не се запознах с по-опитни писатели от мен, бях щастлив, защото една стара приятелка се свърза с мен наскоро. Тя се съгласи да дойде на срещата с мен и ние, е поне аз, не смея да говоря за нея, се забавлявахме страхотно.

Тя е прекрасно момиче, с къдрава черна коса, сладко носле и още по-сладка усмихва. А очите ѝ? Тъмни като нощта и толкова дълбоки, че човек да се изгуби в тях. И, о, как блещукат! Но най-важното е, че тя е сродна душа. Актриса – човек, който се стреми да изрази себе си чрез играта си. И ако нямаш нищо против изтъркани романтични истории, ще споделя, че винаги съм бил привлечен към нея.

Не знам дали тя си спомня първия път, когато се срещнахме. Тогава ми се стори толкова срамежлива. Беше се скрила зад гаджето си и едвам поглеждаше другите.

Но пет години по-късно – години, които аз толкова глупаво пропилях – тя е пораснала. Виждам го в начина, по който ходи, как говори и в нейната осанка. Тя се е превърнала в истинска жена. А аз? Кога ще мога да се нарека истински мъж? Не само някой, който може да управлява финансите си, а повече. Искам да се развивам и усещам, че нямам повече време за губене, затова ще прекратя историята си тук.

Това, скъпа, е моят отговор на въпроса ти, „ти к’во правиш по принцип“.

Facebook Comments

2 мнения за “Три години от моя живот

  1. Расколников пише статията си. написа:

    1.Авторът е „атеист“, но не успява да се справи „сам“:
    -„Затова реших да си направя експеримент. Този път щях да упражнявам волята си и нямаше да се поддам на импулса.“
    -„Така прекарах следващите 5 месеца. Успешно похарчих всичките пари, които бях спестил в краткия си период на въздържание.“
    Единствено, когато му е изпратен сигнал и страх от Бога прави прелом в живота си:
    – „Чух гласа само веднъж—един плах писък. Ако не се бях концентрирал върху личното си вътрешно пространство, щях да го пропусна със сигурност. „Моля те, спри!“ – каза гласът.Това беше. Знам, че хората си представят друго, когато чуят за просветление, но тези две думи бяха достатъчни за мен. Те ме ужасиха. Предполагам, че ги приех като признание, че изпускам контрола върху живота си, и още по-зле, че сам се бях забъркал в тази каша.“

    (а) Класическа история, в която Бог позволява нещастие, за да изпита и поправи някой, който отива към саморазрушение.

    2. „Слава Богу“.
    3. Ясно може да се проследи и това, че всичко, което автора е правил е правил със свой чист умисъл и воля – началото на историята:
    „Бях едва на двадесет, но твърдо решен“
    „Приех Мери и начина на живот, който я съпътства“
    4.Разбира се негативите са приписани извън личната отговорност, поне малко, за да се почувства автора добре, все пак, сякаш се противопоставя на нещо „чуждо нему“:
    „Моят нарко-аз е все още някъде в мен, дебнещ за подходящ момент. Все още опасни мисли минават през главата ми, когато се почувствам щастлив или когато реша някой проблем. Мозъкът ми, след толкова години злоупотреба, се е научил да свързва добрите чувства с тревата. Но засега успявам да се противопоставя на порива.“

    Готина история за откриването на Бог от един атеист…oh wait…

  2. Уили Нелсън написа:

    Сигурно като пушиш по 2.5 гр. на ден ще си зомби. Аз от 20 години си пуша по не повече от 0.5гр. дневно и мога да заявя, че тревата балансира перфектно ежедневието ми, животът ми е прекрасен и честно казано ако не пуших, сигурно щях да съм полудял. За мен марихуаната е спасение, стига да не се прекалява с нея.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Интернет бюлетин

Въведете Email
ОК
Специална оферта за теб!

Абонирай се 

за  Гадателката Бими
Да, искам да знам
Напълно безплатно!