„Върви, народе…ОГЛУПЕЛИ?!“

честит 24 май

Темата не е само за проблемите. Решенията са в голяма степен известни.

Въпрос на престиж, на възпитание или висша цел на човешката цивилизацията е достигането на някакво знание? А може би това се е оказало жизненоважно в ежедневната борба за оцеляване на вида ни? Основен компонент на всеки прогрес?

Не едно поколение възхвалява стремежа към познание, пее химни, отпраща мотивиращи послания към по-младите да съхраняват и обогатяват знанията си. Дали обаче под красивите лозунги картината е по-различна? Дали действията ни говорят друго? Дали не сме лицемери, когато пеем „Върви, народе възродени…“ на 24 май, а после лековерно ставаме пленници на поредния шарлатанин, който ни предлага лесни „истини“? Често ли отказваме да приемем или изобщо да проверим наличните знания, които могат да направят нашия избор адекватен?

Извън традиционните поучения и помпозни фрази, като приятел, неканен гост или като напълно непознат се явява знанието в нашия живот?

Всеки, който се е опитал да достигне дадено знание, е разбрал, че това е истинско предизвикателство.

Първото най-голямо препятствие пред нас и познанието е илюзията за знание. Този, който мисли, че знае не търси повече, не се съмнява. Пътят за него е извървян. „Най-големият враг на знанието не е незнанието, а илюзията за знание“ – известен цитат на Стивън Хокинг. Това далеч не е само негово прозрение. Ето защо в човешката история има много хора, отдали живота си да формулират ясни и единни критерии за това какво би могло да се нарече истина/знание, как се стига до истина/знание, какви грешки се допускат по този път и как да се избегнат те. Именно като плод на тези усилия се зараждат философията, логиката, различните науки и в крайна сметка – НАУЧНИЯТ МЕТОД. Благодарение на него се натрупват знания, достига се до общо съгласие нещо да бъде прието за истина, възникват и се развиват отделните науки. Най-общо казано, той е един вид „план, който учените следват докато извършват научни опити и записват получените резултати. Той позволява повторението на експерименти и неизменното споделяне на резултати“1. Ето и схематично представен неговият ход:

  1. Извършване на наблюдения и поставяне на въпроси.
  2. Формулиране на хипотеза.
  3. Планиране на експеримент за проверка на идеята/идеите.
  4. Провеждане на експеримент.
  5. Определяне на заключения от извършения екперимент; от откритията, достигнати чрез него.
  6. Споделяне на резултатите и заключенията с други учени.

Всеки един етап се провежда по строги изисквания и правила, за да бъде ликвиден.

Накратко казано, според енциклопедия Британика: „Scientific method, mathematical and experimental technique employed in the sciences. More specifically, it is the technique used in the construction and testing of a scientific hypothesis.“ Тоест, достигането до знанието не е лесно. Не бива да приемаме за факт дадено твърдение, ако то не е подкрепено с ДОКАЗАТЕЛСТВА. Не е важно позоваването на авторитет, важни са проведените изследвания, наличните данни и безпристрастната и прецизна интерпретация.

Жалко е, когато съвременният човек не се ползва от тези достижения.

На пръв поглед те изглеждат доста далечни за нас, но дали е така? Нека не забравяме, че в нашия модерен свят ние сме обградени от различни предложения – как да се лекуваме, къде да изхарчим парите си, как постигнем  дадена цел. Много хора например продават „лекарства“, „имуностимуланти“, еликсири за младост и красота, хапчета за отслабване… Това са бизнеси за милиарди, но за съжаление, за мнозинството от тези продукти няма научни данни, подкрепящи обещаните ефекти или дори има такива, потвърждаващи липсата на полза, а в много случаи дори наличие на вреда. Ако човек е запознат с огромното значение на научните данни и ако знае как адекватно да се информира за въпросните продукти, ще избегне много проблеми.

Важно е да се осъзнае, че ЛИЧНОТО МНЕНИЕ И ОПИТ имат значение само на дадено място и никакво такова в друга ситуация. Някои неща трябва да бъдат проверени научно и някой вероятно вече го е направил. Нека се възползваме от науката когато е необходимо. Нека не се доверяваме на евтини обещания.

Разбира се, нашите ежедневни проблеми не винаги са от такъв характер, но би било много полезно да прояваваме критика към това, което ни се представя за вярно и да изграждаме в себе си умерен скептицизъм. Би било добре да имаме на разположение инструменти, с помощта на които да различаваме знанието от илюзията за знание. Това умение би следвало да се развива през целия живот. Ето защо не малко хора огласяват тезата за неоходимост от обучение по КРИТИЧНО МИСЛЕНЕ в училище или в университета. Съществуват и петиции в подкрепа на идеята. Не е достатъчно наличието на информация, необходими са и умения за правилно боравене с нея, за да има положителни резултати, независимо от същината на проблема. Ето едно определение за „критическо мислене“. То принадлежи на Питър Фачионе и е изложено в труда му „Критическото мислене/Отчет за общото експертно мнение относно целите на обучението и оценяването“ (Санта Клара, Калифорния, 1990, с.2): „Ние разбираме критическото мислене като целенасочена, саморегулираща се преценка, която води до тълкуване, анализ, оценка и заключение, както и до обяснение на доказателствените, концептуалните, методологичните, критериалните или контекстуалните съображения, на които се основава тази преценка. Критическото мислене е от съществено значение като инструмент на проучването. Като такова, критическото мислене е освободителна сила в образованието и мощен ресурс в личния и гражданския живот на човека. Въпреки че не е синоним на „добро мислене“, критическото мислене е всепроникващ и самокоригиращ човешки феномен. Идеалният критически мислител е обичайно любознателен, добре информиран, доверяващ се на разума, непредубеден и либерален, гъвкав, безпристрастен в преценката, почтен при среща с индивидуалните човешки наклонности, предпазлив в отсъжданията, благосклонен към евентуалното повторно разглеждане на един или друг въпрос, изпълнен с яснота относно проблемите, методичен в изследването на сложните въпроси, усърден в търсенето на подходяща информация, разумен при избора на критерии, съсредоточен в проучването и упорит в преследването на резултатите, които са толкова прецизни, колкото проблемът и обстоятелствата по разрешаването му позволяват. Следователно, възпитаването на добри критически мислители означава да се работи по посока на този идеал. Той съчетава развиващи критическото мислене умения, с подхранването на онези нагласи, които последователно дават полезни прозрения и които стоят в основата на едно рационално и демократично общество.“

Достигането на консенсус за истинността на дадена теза е много по-трудно и сложно, отколкото изглежда на пръв поглед.

Необходима е изключителна строгост и дисциплина, която, ако се култивира в мисленето като цяло, ще може да предпазва от много лъжи, измами и илюзии в ежедневието. Същият наш мозък, който е призван да се справи с тези сложни задачи обаче често сам ни залага капани. В книгата си „Вярващият мозък“ Майкъл Шърмър описва процеса на създаване на нашите убеждения. Оказва се, че те всъщност в мнозинството си възникват като вярвания, тоест не са плод на заключение след разглеждане на данни и доказателства, а са по-скоро емоционално обусловени, на подсъзнателно ниво.  Ние обаче култивираме тези вярвания с убеждението, че почиват на знания, че ние сме ги премислили някога и сме достигнали логически до даденото заключение и затова се стига до един парадокс: запитани откъде знаят това, което си мислят, че знаят, хората често не могат да отговорят. Ако започнат да излагат някакви аргументи, твърде бързо сами се убеждават в тяхната несъстоятелност и в крайна сметка виждат заблудата, в която са попаднали. Тук не става въпрос да избягваме вярата и вярванията. Те имат своето място и значение за всеки от нас. Става въпрос да разбираме КОГА и ЗАЩО едно наше съждение е вярване, кога знание, кога незнание.

За съжаление, дори да прилагаме всичко това в мисленето си, то отново не е достатъчно, за да сме сигурни в своя рационален подход.

Ако е вярно, че в спора се ражда истината, е необходимо да се направи едно важно уточнение: в спора, който се води правилно. Най-голямата грешка, която можем да допуснем спорейки, е да позволим емоциите и егото ни да грабнат юздите. Понякога даже не забелязваме, че се е случило именно това, а сме убедени, че защитаваме правото. Така логиката ни ще бъде замъглена, победата, а не достигането на истината, става крайна цел. Много често тук идват и личните нападки – съвсем неуместни в който и да е спор. Не един голям авторитет се е поставял в такава ситуация. Затова е добре да не сме прекалено уверени в себе си и в своите тези, а да сме винаги готови да ревизираме представите си, ако са изложени достатъчно доказателства, както и да контролираме емоциите си. Лесно да се каже, трудно да се постигне. Напомняйки си обаче по-често тази наша човешка слабост, е по-вероятно да успеем да я контролираме успешно.

„Науката е слънце…“

Да, ама не винаги искаме да видим нещата такива, каквито са, осветени от светлината му. Нима зад убежденията на не една група (антиваксъри, любители на хомеопатия, зодиаци, гадателки, различни конспиративни теории и т.н.) стои липсата на достатъчно и достоверни научни данни в обратна посока? Нима проблемът е единствено в неразбирането на тези данни? Едва ли! По-скоро хората сме склонни да манипулираме истината за себе си. Изпадаме в КОГНИТИВЕН ДИСОНАНС. „Когнитивният дисонанс (или познавателното противоречие) е състояние, характеризиращо се със сблъсък в съзнанието на индивида между неговите знания, убеждения, нагласи и новопостъпилата от околната среда информация, която им противоречи.“ (Уикипедия)

Случвало ли ви се е да изтъкнете на някой, убеден в един от горните феномени, конкретно недоразумение в теорията му или просто да зададете провокативен въпрос и да чуете: „Каквото и да ми кажеш, няма да променя мнението си!“?  Шах и мат! Затова и често се афишира образът на „умника“ като някой досадник, с липса на чувство за такт и чувство за хумор. Дори е невъзпитан със своя напор да избави някого от илюзиите, които осигуряват психологическия му комфорт!

Знанието е слънце, чиято светлина понякога изгаря. Доста хора предпочитат да се крият от нея. Остават в тъмнината при своите лесни истини и бързи решения. Отварят вратата на всякакви шарлатани, които „лекуват“ нелечими болести; на хора, които претендират, че имат „тайно познание“, което ще споделят срещу определена сума; на всякакви гурута, които имат решение на всеки един проблем.

Ефектът Дънинг-Крюгер също води до заслепение относно реалността.

„Един невеж ум не е абсолютно празен съд, а е пълнен с каша от неподходяща или подвеждаща житейска опитност, теории, факти, интуиции, стратегии, алгоритми, евристики, метафори и предчувствия, но за съжаление, на него му изглеждат полезни и точни знания.“ – казва Дънинг. Прибавете и високо самочувствие и принципно повърхностен поглед към света, характерни за масовия интернет специалист по всичко.

Накрая ще се спра още веднъж на един от най-големите парадокси на нашето съвремие. В ерата на информацията и неограниченият достъп до нея, ние все още сме дезинформирани. В морето от вярна и невярна, от точна и непотвърдена информация, от нарочно заблуждаваща такава и истинна, мнозинството сякаш се давят. Липсата на добри ориентири и критерии спрямо възприеманото и източниците на информация води до интелектуална катастрофа. Вместо просветени, се оказваме оглупели! Ето защо правилното, качествено подбиране на информация е ключово умение, което трябва да култивираме в себе си. Запознаването с научния метод, с принципите на критичното мислене, с най-честите логически грешки и заблуди ще ни помогнат. Трябва да осигурим и психологическа готовност за избягване на когнитивни дисонанси и самозаблуди с цел успокоение.

Без съмнение това са трудни задачи за всеки един от нас. Без съмнение ние трябва да работим върху тях, за да можем без лицемерие да похвалим просветителите; без лицемерие да пеем „Върви, народе възродени…“. Тогава ще сме по пътя към „светлите бъднини“, за които всички мечтаем. Тогава, без лицемерие можем да кажем днес „Честит празник!“.

автор: Весела Енчева

редактор: Теодора Илиева

Източници: Биология for dummies, д-р Рене Фестър Крац, изд.“АлексСофт“, 2019

Питър Фачионе,  „Критическото мислене/ Отчет за общото експертно мнение относно целите на обучението и оценяването“ (Санта Клара, Калифорния, 1990, с.2)

https://www.hera.bg/s.php?n=5195

„Вярващият мозък“ Майкъл Шърмър, изд. „Изток-Запад“, 2013

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D0%BD_%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D1%81

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *